Dear P-friend

I have been thinking about you a lot these days. I wonder how are you, do you sometimes think about me, or you just slide trough your days with a lazy smile and let nothing touch you.
Even now I think I am wrong to consider you and let myself be so easily touched by you. I really shouldn't.
*-*-*
Walking down the street, carrying a bag of groceries. i enter in the house, smile back at your playful eyes and head for the kitchen. I want to make a cake. Do you want to lick my finger? I think so. Do you want to play with the chocolate butter? I think so. Do you want to see me smile? I think so.

*-*-*
Unexpected formal dinner - work related. I need a dress, if you'd let me come with you. Turn the car around, we have only 3 hours to get ready. I wont shop long. No you're not paying. The dress is gray, silk, flows around me like waterfall. My eyes sparkle. It's charming. Do you like me elegant and classy? I think so. Do you take small pride in having me there with you? I think so. Do you feel the wind in my hair? I think so.
*-*-*
Your friends are interesting. Intimidating. They measure me up and down and from side to side. You crack jokes on my expanse. I breathe in your year: "Don't mess with me, I can scramble you in front of them for no time!" I'm angry, and you see my resolution. Does it turn you on? I think so. Do you want to make a macho move and mark me? I think so. Do you not care? I think so.
*-*-*
You will be series of small embarrassments and disappointments, until you turn me cold. Then I will fall low and heavy. Burn, but not broken. I will be a photograph you will send out as a very shallow statement of trust to someone else. You haven't heard my voice yet and you have already forgotten it. I want to erase you my P-friend. I want to be away, and never fall for the pits of my own imagination, never reach for non-existent importance. But, pity, all I have is my imagination. It makes me who I am, and gives me wings, to be more than a photograph. I have no strength to not think about you at all. I have no strength to erase you. But i am strong enough to play you game. Any way that you want! I am tired of games and teasing. I want to be me. With you I can't.

Виновният в мен ( 2000г) 1част

Стоиш и гледаш през прозореца на душата си, мислиш за своята личност. Светлината прониква бавно в стаята и обвива предметите около нищото в бледо сияние. Стоиш и гледаш вътре в себе си. Виждаш как личностите ти вървят по прашните улици всяка със своята индивидуалност- Усмивка, Замисленост, Виновният...Той стои под дървото и гледа обувките си. Мислиш :”Това не сам аз! Аз не сам виновен за нищо, а и нямам такива обувки!”. Слънцето се промъква на тънки снопчета през клоните на дървото и осветява Виновния на отблясъци. Той вдига глава и те поглежда с влажните си очи. Какви очи! За миг ти виждаш целия си живот на осем милиметрово филмче. Лентата бавно поскръцва и усещаш застоялата миризма на киносалон. Дали това си ти или не, никой не знае. Отричаш го, но изведнъж се озоваваш на улицата под дървото и целият свят се променя. Ти говориш с Виновния в теб.

-Какво се инатиш? Не виждаш ли, че грешиш? – казва той.

-А-а-а!?!? – недоумяваш ти.

-Да,ти! Единственото, което правиш е да съдиш хората около себе си и да ги обричаш на пълно безразличие, гордеейки се с “познанията” си.

-Така е, но за това си виновен ти! Ти нищо не казваш, не си онази будна съвест, която би трябвало да бъдеш, защото не те е грижа! - казваш студено ти и очакваш с нетърпение мига, в който ще го видиш да се превива под тежестта на вината си...

-Аз...аз съм виновен! Прости ми! Моля те! Моля те! – плаче той, но ти не го чуваш, защото си заслепен от собственото си величие.

В момента покрай вас минава твоето царско “Аз”. То ви гледа с презрение и на лицето му се изписва ехидна усмивка. Влюбваш се моментално в отражението си и започваш да тъпчеш Виновния. Той плаче и се моли, но ти си бог, ти владееш и това ти харесва. Нещо те кара да се обърнеш и... виждаш Владетеля да мъчи едно малко кученце. Прави го дълго и накрая... просто го убива. Стоиш и гледаш безучастно. Отвратен си. Поглеждаш Виновния и се връщаш в изходното си положение. Сега отново си зад прозореца и наблюдаваш от там движението по улицата. Всички се разхождат със своята индивидуалност под ръка, но погледът ти отново се спира на на Виновния. Никой не го поглежда. Дървото все така го пази в сякката си. Неочаквно той откъсва поглед от обувките си и излиза на слънце. Вдига глава...”Миналата година имах такива обувки!” – светкавичната мисъл минава като електрошок през главата ти. Шума от сблъсъка на коли те връща към действителността. Стоиш и гледаш през прозореца на стаята си. “Някй току що загина.”-мислиш ти, а заедно с това и неговите много “Аз”. Само Виновният в теб остава като ярък спомен. Стои загледан в яркото слънце. Да, ти наистина имаше такива обувки миналата година!....