Masks.

Малко неделна следобедна занимавка!

The people we like

What happens if the people we like are not the people for us? Please ponder over this for a second and make a list:
1 We loose track of what it is we actually like.
2 We live in frustration in the bigger part of the time.
3 We develop a strong sense of abandonment.
4 We get bored with new people and the effort we have to put in to get to know them better.
5 We become bitter.
6 We destroy our relationship with food - we either start abusing it, or give it up altogether.
7 We stop caring about life in general.
8 We ignore "real problems" because of the giant hole that is our loneliness.
9 We become cynical.
10. We become ME - broken miserable human being with no real goals of self-esteem to speak of.

And Merry Christmas to ALL!

Amazing movie

The Viciuos Kind The relationship between two brothers, a father trying to connect with his sons and the young woman who gets between the three of them. The story begins when Caleb Sinclaire reluctantly picks up his brother Peter at college and brings him and his new girlfriend Emma home for the Thanksgiving holiday. Caleb, who recently broke up with his long-time girlfriend and is wary of relationships, warns Peter that Emma will end up hurting him, but he can't stop himself from being drawn to her. As Caleb's infatuation with Emma grows, he must decide whether to act on his feelings or protect his brother's first love.
 It sounds lame as hell, but it is really good.

No connection with this person...

I told him. He is gone. I waited for him. He is gone. I thought of him. There was someone else he was thinking of. One more black page turned... No connection with this person...

My Shit's F*cked Up.

Състоянието на безтегловност, в което се намирам в момента е толкова ясно осезаемо, че може да се пипне с ръка. Сякаш сетивата ми са притъпени, уморени и протъркани от употреба. Наистина ми се спи. Искам да легна и да не се събудя в следващите поне 20 години. Какво са 20 години?! Ще пропусна завършването си, сватбата си, приятелите си и техните сватби и деца, радости и болки, малко или повече любов - голяма работа! Аз и сега пропускам всичко това. Не съм тъжна или ядосана, само уморена, имам нужда от почивка. Не ме чакай, няма да се прибера за вечеря. И за Коледа няма да съм там, и Новата Година без мен ще дойде и ще си отиде. Ще стана на 25 скоро - не искам! Не искам да си дойда вкъщи, не искам да се преструвам. Прекалемо много стана, натрупа се като сняг във февруарска нощ.
Чувам гласа ти в главата си: *Не драматизирай! Знаеш, че това нищо не променя! Как аз се чувствам не е аргумент.* Права си, не е аргумент. И за това излъгах. Аз знам как се чувстваш, но не искам да го променям. Нямам ти доверие. Не искам да ти казвам истината, нито сега, нито в бъдеще, не искам да ти обещавам, че ще го направя. Кажа ли ти истината, която и да е от хилядите истини за себе си ще чуя упрек. Всеки път чувам упрек. Да, таях надежда, че може би човекът който обичам изпитва нещо към мен, останах разочарована, ти се присмя. Да, имах административен проблем, за който не ти казах, защото не исках да слушам упреци, не исках, да провеждам разговори, не исках да слушам назидателния ти тон. Страхът от самият проблем бесше достатъчен. Цял живот го слушам. Кънти отвсякъде. независимо какъв цвят са стените, между които се затварям гласът ти отеква вътре в мен: *Хубавите ябълки свинете ги ядат!*; *Пак ли съветчета даваш, девойко?! Не разбра ли, че си губиш времето?!*; * Каквото искаш прави, аз вече нищо не мога да ти кажа.* И все пак винаги успяваш да ми кажеш всичко, да ме укориш, назидаеш и да обърнеш нещата така, че да си в центъра. За това искам да те държа надалеч. За това не искам да ти казвам какво става в работата и в университета. каквото и да кажа се връща обратно, за да ме зашлеви през лицето в подходящия момент. За това крия студентски номера и информация. Умишлено, за де започнеш да дириш из интернет, да ровиш за снимки и вдъхновение.За мен това вдъхновение не съществува и колкото повече наливаш, толкова повече тежи. Ето и сега го чувам: *Ами, върни се тогава!*. Е, не искам да се връщам при теб и да давам двойно повече обяснения за всичко и всеки. 13 години опазих тайната си от теб. Не познаваш нито един от близките ми хора и все някак успя да ме порицаеш, че 3те гаджета, които съм имала са идвали вкъщи!  Очакваш от мен да се справям добре. Очакваш от мен да съм умна и да постигам целите си. Имам само една цел - да избягам от теб! Не физически - емоционално. Не исам да чувам гласа ти, укорите му и мъдростта му. Искам да имам свободата да ти кажа, че искам да съм фризьорка, домакиня, да гледам децата си вкъщи и да се занимавам със всичките онези несъществени за теб неща, да сум барманка, сервитиорка, маникюристка. Искам да се смея без цинизъм. Нямам тази смелост твоят глас е прекалено силен. Не мога да спра да мисля и да предвиждам реакциите ти, взимам решения, които се базират изцяло и единствено на твоите реакции. Не искам да ти се обаждам, не виждам смисъл! Не бих те помолила да ми простиш - напротив ядосай ми се! Приеми, че съм един счупен, нещастен, гневен човек. Разочароваи се! И ме пусни...

П.С: Сигурна съм, че искаш да поправиш правописните и пунктуационни грешки.