Състоянието на безтегловност, в което се намирам в момента е толкова ясно осезаемо, че може да се пипне с ръка. Сякаш сетивата ми са притъпени, уморени и протъркани от употреба. Наистина ми се спи. Искам да легна и да не се събудя в следващите поне 20 години. Какво са 20 години?! Ще пропусна завършването си, сватбата си, приятелите си и техните сватби и деца, радости и болки, малко или повече любов - голяма работа! Аз и сега пропускам всичко това. Не съм тъжна или ядосана, само уморена, имам нужда от почивка. Не ме чакай, няма да се прибера за вечеря. И за Коледа няма да съм там, и Новата Година без мен ще дойде и ще си отиде. Ще стана на 25 скоро - не искам! Не искам да си дойда вкъщи, не искам да се преструвам. Прекалемо много стана, натрупа се като сняг във февруарска нощ.
Чувам гласа ти в главата си: *Не драматизирай! Знаеш, че това нищо не променя! Как аз се чувствам не е аргумент.* Права си, не е аргумент. И за това излъгах. Аз знам как се чувстваш, но не искам да го променям. Нямам ти доверие. Не искам да ти казвам истината, нито сега, нито в бъдеще, не искам да ти обещавам, че ще го направя. Кажа ли ти истината, която и да е от хилядите истини за себе си ще чуя упрек. Всеки път чувам упрек. Да, таях надежда, че може би човекът който обичам изпитва нещо към мен, останах разочарована, ти се присмя. Да, имах административен проблем, за който не ти казах, защото не исках да слушам упреци, не исках, да провеждам разговори, не исках да слушам назидателния ти тон. Страхът от самият проблем бесше достатъчен. Цял живот го слушам. Кънти отвсякъде. независимо какъв цвят са стените, между които се затварям гласът ти отеква вътре в мен: *Хубавите ябълки свинете ги ядат!*; *Пак ли съветчета даваш, девойко?! Не разбра ли, че си губиш времето?!*; * Каквото искаш прави, аз вече нищо не мога да ти кажа.* И все пак винаги успяваш да ми кажеш всичко, да ме укориш, назидаеш и да обърнеш нещата така, че да си в центъра. За това искам да те държа надалеч. За това не искам да ти казвам какво става в работата и в университета. каквото и да кажа се връща обратно, за да ме зашлеви през лицето в подходящия момент. За това крия студентски номера и информация. Умишлено, за де започнеш да дириш из интернет, да ровиш за снимки и вдъхновение.За мен това вдъхновение не съществува и колкото повече наливаш, толкова повече тежи. Ето и сега го чувам: *Ами, върни се тогава!*. Е, не искам да се връщам при теб и да давам двойно повече обяснения за всичко и всеки. 13 години опазих тайната си от теб. Не познаваш нито един от близките ми хора и все някак успя да ме порицаеш, че 3те гаджета, които съм имала са идвали вкъщи! Очакваш от мен да се справям добре. Очакваш от мен да съм умна и да постигам целите си. Имам само една цел - да избягам от теб! Не физически - емоционално. Не исам да чувам гласа ти, укорите му и мъдростта му. Искам да имам свободата да ти кажа, че искам да съм фризьорка, домакиня, да гледам децата си вкъщи и да се занимавам със всичките онези несъществени за теб неща, да сум барманка, сервитиорка, маникюристка. Искам да се смея без цинизъм. Нямам тази смелост твоят глас е прекалено силен. Не мога да спра да мисля и да предвиждам реакциите ти, взимам решения, които се базират изцяло и единствено на твоите реакции. Не искам да ти се обаждам, не виждам смисъл! Не бих те помолила да ми простиш - напротив ядосай ми се! Приеми, че съм един счупен, нещастен, гневен човек. Разочароваи се! И ме пусни...
П.С: Сигурна съм, че искаш да поправиш правописните и пунктуационни грешки.
No comments:
Post a Comment