Безплътният Мрак

Реех се из мрака дълго. Светът вътре в мен винаги ми е бил достатъчен. Не съм особено богат. Не притежавам удохотворена същност. Всичко разбира се става в главата ми. Родители, приятели, представи, фантазии, светове, интриги, проблеми, усмивки, сърдечни трепети и дребна ревност. Всичко е в главата ми.

Аз само се рея из мрака и строя 8мм-ви филмчета в съзнанието си. На един от езиците, които бях съчинил през вечността, тези филмчета бяха наречени мечти. Редих ги и ги преподреждах. Строях сценарии. Срещах се с други такива същества като мен. Дирех ги сред собствените си представи за себе си и се опитвах да ги изкривявам и променям, за да запълнят дупката на собствения ми мрак. Мрак отвътре , мрак отвън. Бях щастлив в тези филмчета, дори когато бях нещастен. Мои си бяха.

Убеждавах се, че някой ден ще умра. Когато това станеше щях да погледна назад по редицата, която бях нанизал и да си кажа, че всичко си е струвало и нищо друго не ми е необходимо, за да се понеса в празнотата. Мислех, че няма да имам нужда от думи – лесно се забравят, разрушават и раняват като стихия.

Докато чаках тази блажена почивка се наслаждавах на фантазиите си. Формата, която те обитаваха нямаше значение. Нямах нужда от тяло. Исках само глас. Вярвах, че ако имам глас героите в главата ми ще се излеят от устата ми и ще населят и външния мрак. Тогава може би щях да ги докосна. Колко исках да ги докосна! Някой щях да погаля, други да ударя, трети да захапя. Исках да чуя и техните гласове. Колкото и развито да беше съзнанието ми всички непознати същества в него сякаш носеха една и съща светлина и интонация. Те всичките бяха мен и аз ги обичах. В някой бях по-влюбен отколкото в други. Бях решил, че някой от тях могат да останат с мен до края, когато и да настъпеше той - след миг, или хилядолетия. Не бах самотен, не се страхувах. Те бяха там за мен. Пазех щастието и сълзите си само за тях, а те ми даваха сетива в замяна. Приближаваха се все повече към мен и началото на края настъпваше. Усещах винения вкус на кръвта им. Обичах ги.

Реех се из мрака. Нямах име, нямах образ и лице. Исках само глас, защото съществувах за фантазиите си и сках да ги излея около себе си. Бях егоист. Никога не допуснах мисълта, че станали реални, те могат да създадат свои светове и свои филмчета, свои персонажи, свои истории и аз нямаше да съм им нужен повече. Все пак, ме болеше, че фантазиите ми бяха толкова безплътни и мимолетни. Исках да ги създам във външната реалност. Толкова беше празна.

Тогава измислих буквите – знаци, които вибрираха в главата ми. Дадох имена на персонажите си и ги изрисувах с тези букви. Всички те добиха различност и аз бях щастлив. Бях толкова щастлив, че бях готов да умра и да ги изтрия. Бях постигнал целта си – не бях сам.

Тогава го чух. Приближаваше се в мрака. Хвърляше образите и фантазиите си около мен, а аз се опитвах да избягвам ударите. Нямах глас. Имах само букви. Те бяха толкова бавни. Носеха смисъл за мен, а за него? Разбираше ли ги като мен? Едва ли. Не бързах да опознавам неговите светове и персонажи. Той твореше, изпаднал в бяс, точно като мен. Сам насред мрака. Не исках да го разбирам. Исках собствения си край.

Исках да живея откъснат от възможност за допир. Страхувах се, че аз самият ще продобия плътност. Знаех какво е суета – бях създал цели планини от нея в съзнанието си. Знаех какво е и примирение, и него го имаше в изобилие, познавах всяка емоция, но незнаех как да нарека цялото. Незнах аз какво съм. До сега нямаше значение, но сега бяхме двама насред мрака. Трябваше да съумея да го разпозная, ако искам да го преживея.

Броях персонажите си. Дали бяха повече и по-силни от неговите? 1, 2, 3,...192, ...безкрайност...+1. Броях ги отново и отново. Колко исках да ги докосна! Ами ако ми ги открадне? Ами, ако изберат него? Могат ли?

Разбрах. Самотата и мракът бяха навсякъде. Стремежът да бъдат изпълнени никога нямаше да секне, независимо колко и какви мечти трупах. Винаги една щеше да идва, а друга да си отива и да ме оставя празен. Време беше да ги излея.

Буквите полетяха от мен като вулкан. Пръснаха се навсякъде из мрака. Събираха се на купчини и пак полетяваха. Искряха и свистяха. Вибрираха с различна интензивност. Блестяха толкова ярко пред мен, че не можех да ги видя. Танцуваха в чудотворен хаос. Бяха най-съкровенното ми. Бяха моята есенция и аз я бях излял в мрака. Усмихнах се. Бях плътен. Затворих новите си очи, готов да потъна в новия мрак и да търся нови персонажи и нови светове. Бяхме двама. Колко ли пъстро бе след нас? Кога ли щяхме да го видим и да прескочим самотата и мрака?

Мама

Мамо,
не искам да изпращам думи, които нищо няма да значат. В поста, който прочете има предимно гняв, и малка частица истина. Истината, не тая дума не е умесна вообще... Усешането е следното:
Чувам твоя глас в главата си когато взимам решения, когато искам да направя нещо, а знам че ти няма да го сметнеш за удачно (и това е твоя дума). Незнам дали това е лошо, или хубаво.Предполагам всички дъщери носят майчиния глас в себе си. Ако не го носим, къде е връзката? Осъзнавам, че той няма да си отиде от мен и това ме радва. Ако си отиде твоя глас отива си и моят и всичкоонова, на което си ме учила.
Вярно е, че пазя тайни умишлено. Има неща, които чувствам прекалено свои, други незнам как да изразя, а трети просто не искам да добиват реалност докато ги изказвам. Има и малки има и големи. Предполагам всеки си има своите тайни.
Да, искам да имам смелоста да бъда посредствена, но факта, че търся смелост за това, значи, че то просто не съм аз. Не съм фризиорката, не съм сервитьорката или маникюристката. На тези хора им е по-лесно и искрено им завиждам понякога.
Не искам да се прибирам вкъщи, защото се чувствам както дете, сякаш някой ме води за ръка, безпомощна и незначителна.
Всички тези неща са вътре в мен и сигурно ще са там много дълго време. Но е твоят глас, който ме прекрава през тях, защото те обичам. Ти си част от мен и аз съм част от теб.
Никога не съм чела по-самотно изречение, от това, че реакциите на баща ми са по-правилни. Неговия глас не го чувам дори насън.
Обичам те и ми е мъчно, че те наранявам. Прости ми, не исках.

ПП: Поправи грешките! За това правя по-малко, ти ги поправяш и така трябва да бъде.