Мама

Мамо,
не искам да изпращам думи, които нищо няма да значат. В поста, който прочете има предимно гняв, и малка частица истина. Истината, не тая дума не е умесна вообще... Усешането е следното:
Чувам твоя глас в главата си когато взимам решения, когато искам да направя нещо, а знам че ти няма да го сметнеш за удачно (и това е твоя дума). Незнам дали това е лошо, или хубаво.Предполагам всички дъщери носят майчиния глас в себе си. Ако не го носим, къде е връзката? Осъзнавам, че той няма да си отиде от мен и това ме радва. Ако си отиде твоя глас отива си и моят и всичкоонова, на което си ме учила.
Вярно е, че пазя тайни умишлено. Има неща, които чувствам прекалено свои, други незнам как да изразя, а трети просто не искам да добиват реалност докато ги изказвам. Има и малки има и големи. Предполагам всеки си има своите тайни.
Да, искам да имам смелоста да бъда посредствена, но факта, че търся смелост за това, значи, че то просто не съм аз. Не съм фризиорката, не съм сервитьорката или маникюристката. На тези хора им е по-лесно и искрено им завиждам понякога.
Не искам да се прибирам вкъщи, защото се чувствам както дете, сякаш някой ме води за ръка, безпомощна и незначителна.
Всички тези неща са вътре в мен и сигурно ще са там много дълго време. Но е твоят глас, който ме прекрава през тях, защото те обичам. Ти си част от мен и аз съм част от теб.
Никога не съм чела по-самотно изречение, от това, че реакциите на баща ми са по-правилни. Неговия глас не го чувам дори насън.
Обичам те и ми е мъчно, че те наранявам. Прости ми, не исках.

ПП: Поправи грешките! За това правя по-малко, ти ги поправяш и така трябва да бъде.