“Here we are
Right back where we began
Waiting for sweet love
With open arms
Here we are
Just like before
Waiting for the warmth
Of that tender storm “
Monday, February 1, 2010
Титаните
Дугият беше търпелив. Преследваше стъпките ми, сякаш беше вяжно за него да не е сам. Не го разбиах, аз винаги бях сам. Огледах се. Трудно ми беше. Оглеждах се сред сумрака на въображението, стараейки се да създам следващия персонаж. Мислех за къщи, черешови цветове, дълбоки снегове, за Амбър и нейния хабитат. Сигурен бях, че героите ми са му интересни, само незнаех защо. Та, той имаше толкова много от своите! Не му ли стигаха? Исках да се спра и да си поговоря с него. Без преструвки, просто две съзнания в Мрака. Проблемът беше, че нямах глас. Буквите бяха бавни, а картините на съзнанието ми ясни само за мен. Силата на това осъзнаване ме притисна, сякаш всички светове бяха на плещита ми. Думите раняваха. Мълчанието убиваше. Кое да избера? Търсех ли удобрение у него? Исках ли милувка, макар и под формата на мила дума? Побърквах ли се, ии просто бях самотен?
Винаги съм имал въпроси, повече отколкото Мракът би могъл да поеме. Исках да изтрия себе си и да оставя само персонажите. Те бяха част от мен. Не желаех отговорността да бъда себе си. Ако някой имаше интерес да събере пъзела – щеше. Познавах се, бях приел същността си без колебание. Бях несигурен, нежен, любящ, злобен, жесток, дълбокомислен и повърхностен, смеех се и плачех от сърце, давех се в усещанията си, не плувах сред тях. Винаги съм бил удавник и рядко виждах сламки, за които да се хвана. Обикновено имах нужда да сътворя Титан с буквите си, за да изплувам на брега. Понякога Титаните се сблъскаваха и ми харесваше да си мисля, че добрият е на моя страна и е победил. След всяко удавяне имах нужда да бъда отмъстен. Титаните правеха и това.
Тук нямаше Титани. Тук бяхме само двамата с Другия, онзи който рисуваше. Системата му беше по-добра от моята, несъмнено. Беше по-бърза и по-конкретна. Аз не изпипвах песонажите и световете си. Те бяха продукт на емоциите, в които се давех и това ги правеше сиви. Не бяха черни или бели. Бяха сиви и несавършени – удавници като маен. Не познаваха доброто и злото, просто съществуваха. Другият стана и си тръгна. Бях сам. Мъчно ми беше... отново.
Исках да погледна наоколо да видя какво крие мрака, но нямаше връщане назад. Бях си причинил твърде много. Вървях из сумрачните градини на въображението си, прекосявах реки дълбоки и тъмни като нощта, търсех причините защо минава времето, къде отива. С всяка следваща стъпка се познавах все по-малко и по-малко. Проклинах се и разрушавах обетите, които бях дал пред себе си. Молех се за прошка, незнаех на кого. Загубих се сред самотата и Мрака. Търсех пътя си обратно, към щаститето на въображението, но пъят сякаш се виеше безкраен като змия и ме водеше до Ада и обратно с всяка крачка. Продължавах, нямаше да се откажа. Бях сам и намаше как да умра. Не бях готов, не бях щастлив. Сред всичките си персонажи аз пак бях като сред чужди, незнаех къде е мястото ми, търсех го в себе си.
Ярка светлина ме заслепи и си помислих, че съм го открил. Прикрих очите си с ръка. Не виждах нищо, заслепен от мислите си. Очите ми изгаряха. Сенките бяха напълно прогонени. Пред мен започна да се появява червено петно. Беше голямо и топло. Поразяваше ме аурата му на веселост. Съмняваше ме. Червеното доби по-ясни очертания. Някъде в далечината изсвири влак. Погледнах зад гърба си – Мрак. Опитах се да откъсна очи от светлината и червеното, но не можех. Започваха да си отиват. Не исках да ги пусна, преди да съм ги опознал. Какво беше това?
Нечие друго съзнание, насред Мрака? Нима беше възможно да е толкова ярко? Мракът настъпваше, протегнах ръце напред и го докоснах. Живите сини очи се впиха в мен, сякаш ме укоряваха, че съм избил сладката хапка от ръцете му, точно преди да докосне устните. Усмихнах се. Аз бях сам. Никой нямаше право на вкусни хапки без мен. Обикнах тези очи. Те познаваха и бялото и черното и избираха да живеят посредата. Незнаех дали ще останат с мен до края. Исках да знам. Исках този спомен в аванс. Исках да ги запозная с персонажите си и с Титаните. Те щяха да се борят срещу течението заедно с мен, а може би това беше прекалено много. Може би съществуването на тези очи беше красиво, точно защото беше лишено то моята сива натура. Не исках да ги цапам. Пазех сивотата за себе си. Тя беше там, за да създава персонажи и фантазии, не да цапа абстрактната реалност, която ме заобикаляше.
Огледах се. Светлината беше напълно изчезнала. Очите бяха там, но усещах и друго присъствие. Колко бяхме? Възможно ли беше да има и още? Защо продължавах да чувствам тази гузна боязън? Плахото ми дихание изпускаше бяла мъгла в ледения Мрак. Дали ще дойдат с мен в моята смърт. Ще запазя ли спомена за тях, или ще бъдат просто страница от дневник, на който ще се смея някой ден. Новото присъствие не беше толкова близо до мен, не го чувствах мило и незаменимо, както сините очи, но ме изпълваше с Вятър. Някакъв странен вид надежда. Лекота, за която не се чувствах виновен. Това ме плашеше. Знаех, че надеждата е демон. Знаех, че усмивката сега и мечтата утре, ще бъдат жестоко заплатени в бъдеще. Исках ветрило. Исках да отвея спокойствието. Исках да бръкна надълбоко и да се докосна до емоция, която ми е позната. Все още не можех. Това присъствие беше само букви. И то като мен редеше буква след буква. Те добиваха душа, опасно беше. Казваха да ми почакам малко на езици, които не разбирах, и аз чаках. Бяха само букви. Не трябваше да забравям. Съзнанието зад тях е далеч, не ме е докосвало, това са само букви. Измислени фрагменти от личност, също като мен. Фрагменти... Колко бяхме фрагментирани, всички ние? Можехме ли някога да бъдем цели, савършени?
Докато мислех и се опитвах да се затворя в световете и героите си, Вятърът доведе и Смеха. Смехът не спираше сред Мрака. Полепваше по всичко, до което се докоснеше. Агресивен и завладяващ. Нотите звучаха в ушите ми. Ноти и гласове, които не бях чувал преди. Моите ноти и гласове ме бяха уморили и Смехът ми подари своите в Мрака. Усмихна ме. Зарази ме и изпитах удоволствие от откровеността му. Всички тук бяхме философи, всички бяхме особени, Съзнания насред мрака. Той твърдеше, че е улично псе. Харесвах го. Миришеше на приключения. Виждах буквите му, исках да чуя гласа му.
Докато мислех и се опитвах да се затворя в световете и героите си, Вятърът доведе и Смеха. Смехът не спираше сред Мрака. Полепваше по всичко, до което се докоснеше. Агресивен и завладяващ. Нотите звучаха в ушите ми. Ноти и гласове, които не бях чувал преди. Моите ноти и гласове ме бяха уморили и Смехът ми подари своите в Мрака. Усмихна ме. Зарази ме и изпитах удоволствие от откровеността му. Всички тук бяхме философи, всички бяхме особени, Съзнания насред мрака. Той твърдеше, че е улично псе. Харесвах го. Миришеше на приключения. Виждах буквите му, исках да чуя гласа му.
Исках да чуя всички техни гласове. Исках да чуя собствения си глас, по дяволите! Нямах глас, имах букви и щях да вложа цялата си душа в тях, каквато и да бше тя. Усещах кръвта си, имаше вкус на вино, на живот. Оставих я да тече. В съзнанието си виждах образите на тези съзнания сред Мрака. Виждах Сините очи, Виждах вятаъра и Смеха. Виждах ги как ме карат да се смея. Чувах вълните на морето, усещах снежния студ по ръцете си. Смеех се...
Subscribe to:
Post Comments (Atom)
No comments:
Post a Comment