-Ха! Няма шанс. Слънцето все още не е изгряло от този ъгъл, приятелю.
-Тои е един добър, слънчев човек с голямо сърце и широко скроена душа.
-Ъ?
Ехидна усмивчица се разля по лицето на Лошия. Беше взел решение. Нищо не събуждаше амбицията му така както невежеството. Другите бяха невежи, вярно е. Всички. Изключения не беше срещал. За невежеството трябваше да бъде въведена цена. Бийп, и баркодът щраква на място – глупакът си заплаща глупостта, а Лошият се усмивха доволен, че на света има справедливост. Ами Наглите? Тяхното беше още по-зле. Нямаше ни един нагъл негодник, който да не е прост. За тях нямаше нужда от баркод - и пушката щеше да бийп-не точно толкова успешно. Стъпките му утихваха насред кафявата трева в мърлявия квартал, в който живееше. Е, какво пък?! Голяма работа. Вжно беше, че днес амбициата му бошуваше и планът се зараждеше дълбоко в студента му душа. Нямаше спомен за последния път, в който беше „омеквал“. Поредният Нагъл Тъпак трябваше да си плати. Най-добрата разплата винаги идва бавно, постепенно и с много сладост. Промъква се тихо зад гърба на нищо неподозиращия нещастник, който си беше позволил да го направи на маймуна, и се забиваше в ярешки глупавата душица, за да извлече от нея най-съкровените спомени, най-нежните мигове на щастие, и да ги разкриви в изродени предстви за света. Трябваше да остави следа. Някога го бяха похвалили, при това не кой да е, че притежава умението да прави именно това с душите, през които минава.
Топлина се разливаше в душата му докато се опитвеше да подреди събитията в главата си. Мислеше си Малката Кокетка, че може да стъпи на негова територия?! Горката... Не, нямаше да се занимава с недодялани аматьори, тя не му беше достатъчно важна. Ще има време и нейните сълзи да се отмиват от кирливата дъждовна вода на сивия град. Малката подробност беше, че той нямаше да е там, за да види този сладникав, трагичен и така забавен момент. В Лошия нямаше черти на изкупление. Той не диреше одобрение или признанеие. За него топлината идваше от огъня на амбицията. Имаше цел, имаше си етикет и той трябваше да се спазва. Никой не му казваше „Не.“, никой не смееше да се върне назад от думата си пред него. Това беше недопустимо.
Тя гледаше в кадифено кафевите очи пред себе си. Опитваше се да спре лицето си от поруменяване. Моментът не беше подходящ. Имаше толкова много неща, които й липсваха – уханието, топлината, усмивката, веселите спомени от детсвото, училищните истории. Тези неща се връщаха пред очите й всеки ден. Той преминаваше покрай нея и тя усещаше как по гръбнака й полазват тръпки. Беше борба да запази тайната си. Беше й трудно да не се наведе и леко да положи устни на малката, почти скритта в коста, бемчица зад ухото му. Чакаше го. Виждаше всички онези малки детайли, които я караха да си мисли, че някой ден, топлината в тези очи ще гори за нея. Мечтаеше за мига, в който ще чуе гласа му от другата страна на жицата и той ще й каже, че му липсва. Добрата не беше наивна. Не си въобразяваше, че един ден цалата болка от предишните рани ще изчезне и ще се потопи в сладострастието на новата си любов без багаж и без корени. Не, тя не очакваше от него да бъде нежен, мил и да изтрива сълзите от очите й. Тя искаше да е до него когато го сънува, искаше да се събужда загърната като пашкул в прегръдката му. Искаше да получи от него топлина, не съчувствие. Мечтаеше той да целува ръката й. Все „подробности“, но за нея те бяха онази, незнайно къде изгубена частица, към която се стремеше от години. Много „Той“ бяха преминали през сърцето й, някой повече, други по-малко, но никой не бе успял да й върне първоначалното спокойствие и увереност, че „Себе си“ не е злобно чудовище, което изяжда мечтите и потапя надеждата в разочарование. Искаше той да излекува предишните рани, да ги отрови, да ги прогони от спомените й. Вървеше из ветровитата сутрин с трескави стъпки, бързаше. Беше недоспала, беше уморена и тъжна. Беше по-сама от всякога, а погледът й го търсеше с нетърпение.
Стоеше пред огледалото. Усмивката му блестеше. „You have all the weapons you need. Now fight!”. Да... Имаше всички оръжия. Най коварните ножове бяха скрити в студените му ръце. В черните му очи блестеше странен огън. Времето за разплата беше дошло. Беше облечен в лъскавата като змия кожа, която го караше да се чувства още по-силен. Даваше си ясна сметка, че нямаше каквода го спре. Малката Кокетка щеше да направи работата му още по-лесна. Никой Нагъл Тъпак не обича да бъде обект на прекалено много внимание. Те всички търсят усамотението на алибито. Не. Лошият не можеше да прости подбна безгръбначност. Инстиктите му засвистяха. Той прекрачи прага на светлата стая и мракът на коридора обгърна бялото му мраморно лице.
Наблюдаваше Наглия Тъпак от разстояние, преценяваше го. Знаеше, че в един момент, ще трябва да го изправи пред нащастните му, евтини лъжи. Щеше да повдигне това бреме от раменете му, от него се искаше само да умре. Малката Кокетка го гледаше с медените си очички, почти просълзена, молеше го да я докосва, да й шепти глупости в ушенцето. Гледката беше евтино развратна. И двамата се къпеха в невежеството си. Колко интересно щеше да завърши тази благозвучна нощ. И двамата нямаха сили да понесат тежестта на собствените си блудкави животчета. Лощият пристъпи в светлината на прожекторите. Наглият Тъпак беше предизвикан.
А, какво ако не й обърнеше внимание тази нощ. Какво, ако не й позволеше да се доближи, да опита, да го докосне. Какво ако беше с друга? Как щеше да го понесе. Мислеше.... „Oh at least you could try. Let me just be closer, for this one last time. Let me fall into your arms. It could be alright, just don't let it grow any colder, for this one last time, let me close to your heart.” Умоляваше и себе си и него. Той сякаш грееше. Беше изцяло в елемента си. Миришеше прекрасно – на стари спомени и нови приключения. Беше й трудно да откъсне погледа си от него. Беше кралят на бала. Всички бяха около него и той беше с всички. Въртяха се като подгонени цветя, грейнали, молещи, копнеещи за неговото внимание. Прожекторите се отразяваха в кафевите му очи. Музиката го носеше на крилете си. Толкова беше хубаво когато момчето се усмихнеше. Може би само щеше да пее за това някой ден, а може би, само може би, той щеше да й даде онази топлина, за която копнееше и щеше да я допусне до себе си. Добрата беше боязлива насред тази весела и, някак, развратна атмосфера на щастие, музика и освободени души. Тук нямаше правила, нямаше грешно и правилно. Тук всичко беше възможно. А, имаше толкова много тъмни ъгли, които я ужасяваха. Тя стоеше насред най-ярката светлина, следвайки порива на телата около себе си, надявайки се, че той ще я отведе от тук час по-скоро. Погледът му се спря на нея и ръцете му обвиха кръста й в ритъма на танца.
Амбицията му ликуваше. „Да. Точно така, мойто момче, ела, ела по-близо. Тук те чакат само удовоствия. Аз държа ключа. Ела си го вземи.“. Наглият Тъпак следваше инструкции като по учебник. Беше ловък, нищо не му обягваше, само дето мразеше да мисли. Е, поне не беше трудно някой с повече хъс да го прави вместо него. Лошият си играеше. Наслаждаваше са гледката. Някакви малки „каки“ припкаха около него все едно беше кой знае какво. Лошият ги съжаляваше. Познаваше Наглия Тъпак от доста време, познаваше го от близо, знаеше къде са му тънките страни. Сега беше въпрос на майсторлък да накара бавния му мозък да погледне в мрака на залата и да се присъедини към него за едно горчиво питие. Не отне много време. Наглият Тъпак се измори и се оттегли в мрака, в компанията на Лошия.
Ох, колко е вълшебно. О, колко е нежен и внимателен и как шепне в ухото й. Отблъсна всички цветя, захвърли ги. Някой страдаха. И тя можеше да страда така, но той избра нея. Прекоси окена от протегнати ръце, за да се пре в наи-ярката светлина на нея. Беше щастлива, ликуваше. Всякакъв страх беше изчезнал от сърцето й. Всякакви съмнения се размиха насред кадифените му кафеви очи. Сега крачеха заедно под звездите и знаеше, че ще я целуне за „Лека нощ.“. Жадуваше този момент, но й го ненавиждаше. Не беше готова да го загуби отново насред сивото ежедневие. Трябваше да го задържи. Мислеше тряскаво какво да направи, за да го накара да остане с нея и под ярките лъчи на слънцето. Добрата стискаше ръката му и вървеше към края на нощта.
Тихите стъпки отекваха в светлия коридор. Вратата на номер 13 се отвори. Тъпото Копеле прекрачи прага.
HIM – Sigilium Diaboli / HIM – The 9th Circle / Anouk – Mood Indigo
No comments:
Post a Comment