This time of year is here again. Comes every time, no matter how I try to avoid it and to stay as detached as possible. They will not come, they rarely come. The important people, the ones I actually want to spend my birthday with are not there. And why do I want to spend this day with them? Well I don’t know. I don’t know what makes them important. May be the wondering thought of why they keep rejecting me.
It’s such a shame. The ones I want reject me, and the ones I don’t want stumble like fools to get to me. It’s pitiful. Do I look so desperately lonely to the people whose attention I want? Am I that ugly and sad and overall needy? Man, I hope not!
Ok, to be fair, one has a really legitimate reason not to come – she has to be her mother’s side when the property is legally divided. That I can respect. Makes me sad, but I respect it. The other one is working. Ok, not much can be done, but then again… sad.
Apparently I am in a desperate need of a steady flow of intimacy. Like a wounded dog. If you give it some attention it just jitters his soul and it makes it more wanting, lonelier. If you leave it alone, it just gets used to it and eventually gets over the loneliness, or alt least learns to burry it deep down.
People are shitty. Just a plain old downer. I want to go back, way back, years ago to the night I broke a heart for the first time and just not do it. That was the root cause of the issue at hand. I judged someone honest and fair to be not good enough, and since I have not been good enough. May be I wasn’t even then, even for then one person, whose love I always trusted.
You’re overreacting! Get a grip. Big deal, 2 people will not come. Another 30 will. May be the cup is half full may be is for the better. I just want a break, I just want to be myself without considering “the game”, me with all the shit, tears, loneliness, strength and honesty. Sucks.
Wednesday, February 13, 2013
Friday, February 1, 2013
Truth
I am horribly, horribly miserable. Just wanted to put that ou there. No one has to hear it really.
Monday, January 21, 2013
The Otherness
And so it is. The otherness has struck again. It’s claws dug into the old wounds like a dry root that seeks warmth and wetness, wanting it’s life back. Well, let’s spoil the ending – I ain’t gonna give this crooked, nasty, and rotten life back.
My lonely oblivion is so sweet, so desperate it’s endearing. The thing that keeps it alive is my humor. I laugh a lot. Alright they say, you’re really cool, surprisingly light. You are sexy sometimes, clumsy sometimes, lovely even – they say. Well, most of them. And all I can think to myself is just… “Really?! Are you people blind and deaf?!” And I stay comfortably lonely.
The loneliness keeps me grounded, makes me feel like I am safe. I shudder at the thought of togetherness. The picture of another person that has everything of me, and that holds me and that is there in my space and sees me, is terrifying. He would sit on the couch, casually reading a magazine, something with a lot of manly stuff – cables, lights, music, cars, fitness, weights, politics, and in no way funnies and home decoration. He would sit there on my red couch in my green living room and would read relaxed and calm. His hand would be on my knee while I sit opposite him and pretend to read the next book I never tell him about, while very vigilantly waiting for the first sign of the epic crap fest that is bound to come. It always does. I love that guy I crave his presence, but it is too much. I like how he smells in the morning. I like how he kisses my ear when I am concentrated and trying to do something important, I like how he comes home and just hugs me like that was what he wanted to do all day. And yet… he is there in my home, in my heart, in my memory and passion and I wait for him to leave. He has before. I have before.
So then what is left of all that humor and lightness and that desire to be free and happy and to have that red couch? Are there alternatives? The first that comes to mind is to forgive. To ignore all the small annoying things – he doesn’t reply to the sent message if it asks something important, but if it’ a funny there is a whole conversation, he gets lazy and waits for me to fetch stuff like a dog, from the magazine in question, to his important work stuff, may be even count the pages he has to complete, he stops dressing himself – I have to lay everything out for him, he starts responding with grunts and the communication as a whole becomes primitive. The second is to limit the annoying things – I will stop bothering him about anything, I will stop talking to him during the game and then eventually as a general rule, I will wake up with him, make the coffee, count the pages, will even stop kissing his neck while he works at home. I will just be light and free, just like the day we met. I will be lonely. I will leave. He will leave.
So what do I want, where do we go from here? That is the point when one turns and welcomes The Otherness into one’s life. It creeps up on me like a cold shadow and settles in. It becomes a habit. It wakes up my imagination and builds me up, tears me down and I go back for more, always for more. It’s the one that calls you “Beautiful”. He is the one that writes me every day, all day long, non stop. I can’t sleep without his word, I can’t have a coffee without his words, I can’t lay in my bed without his words. He is there just behind the screen, reading, writing, feeling, thinking, smiling on my “lightness”, calling me “Beautiful”, mesmerizing me and lifting me up. He is not on the red couch, he can’t disappoint me. He doesn’t hold me, he is all mine, because I made him up, the way I wanted him to be. And then he is gone. Somehow he managed to prove me wrong. This tale, this road was rocky, it hurt and it burned more that before. “It was just a screen”, I say to myself, and yet it was real. The words are still there, they haunt me and I seek explanation for what was said and done, and most of all for what wasn’t.
The otherness is the one that doesn’t want you. He sits on the red couch, but only in the dark, only for a while. He leaves every day, and I feel only my loss, not his. There are no words, no memories. Nothing stays behind on the threshold when he is gone. And I don’t know how it happens. I see him on the daylight very far away, very fictional, and I’m numb. The otherness got what it wanted it settled my spirit and fed for a long time on it. I let it. Its fine I’m ok. It says that way for a long time. Nothing stirs me up, nothing bothers me. Only now I hate words. They no longer say the truth, none of them. They don’t even know the truth of it all. Somewhere along then I left the screen behind, I started resenting it. It lies. It shines a light on my emotion, reflects my eyes while I pour down words it does not hold, they reach nothing. The words just fall down, build a reality that trips me up, constantly and without mercy. I avoid them at all costs, because the Otherness knocks on my door, slamming its fists down on me.
I go out to escape these words that did not blow away the clouds. They failed so miserably that the world seems colorless and shallow, and irrelevant. It’s filled with cheap thrills and Margarita Chums. They don’t write, they don’t even speak. They caress my ego, sometimes they even hurt it a little, but you know – it comes with the territory. I forget them with ease, and let them sail away - not even memories. May be I gotta fight, but… why? Who cares? No. I leave.
And then the lesson is repeated until it’s learned. I find words, they are easy, they make the Otherness almost unknown. May be for this one last time I can believe, they may be truly light, truly airborne and forget the old ones, just leave them behind, even though I already said them. They speak of other worlds, of other lands of other habits. They are not this intense these ones, they emote less. They don’t spin me upside down, don’t kill my fire, don’t frost me. They are easy, just like me. They come and go, no strings attached. The picture of the red couch is not even drawn yet. And yet I hate them. The screen shines just as well, and it’s far and it’s fiction and it reeks of lies and silence. And then, one cold winter’s night…
No, I don’t follow their voice down to the river, I meet them under the city lights with all the lightness and all the easy breezy I can be. Almost a covergirl. The conversation is short and sweet and the evening takes me down a road I did not anticipate. It’s not very exciting on it’s own, but see… the words are now a hand, and that hands holds mine. Why? Because I typed the words? Because I’m light and it’s easy? Because the loneliness is too much? Because the Otherness is no longer enough? What does he want? What do I want form him? Why answer, why ask? And while I’m asking… he’s gone, back behind the screen. It shines. The words fail, they are not enough. Again.
May be the screen will shine somewhere else, and may be that otherness will settle there too, then I will be redeemed, avenged, caressed and cherished. The red couch will be left empty and I will be safe. If not, I will just keep on staring into the light waiting for it to become true and in the meantime just reaching for the cheap thrills, delicious and just as other and lonely. He will call, I will call it could be empty for a long time and then “someone is gonna get a hurt, reaaal bad”.
I’m free.
The loneliness keeps me grounded, makes me feel like I am safe. I shudder at the thought of togetherness. The picture of another person that has everything of me, and that holds me and that is there in my space and sees me, is terrifying. He would sit on the couch, casually reading a magazine, something with a lot of manly stuff – cables, lights, music, cars, fitness, weights, politics, and in no way funnies and home decoration. He would sit there on my red couch in my green living room and would read relaxed and calm. His hand would be on my knee while I sit opposite him and pretend to read the next book I never tell him about, while very vigilantly waiting for the first sign of the epic crap fest that is bound to come. It always does. I love that guy I crave his presence, but it is too much. I like how he smells in the morning. I like how he kisses my ear when I am concentrated and trying to do something important, I like how he comes home and just hugs me like that was what he wanted to do all day. And yet… he is there in my home, in my heart, in my memory and passion and I wait for him to leave. He has before. I have before.
So then what is left of all that humor and lightness and that desire to be free and happy and to have that red couch? Are there alternatives? The first that comes to mind is to forgive. To ignore all the small annoying things – he doesn’t reply to the sent message if it asks something important, but if it’ a funny there is a whole conversation, he gets lazy and waits for me to fetch stuff like a dog, from the magazine in question, to his important work stuff, may be even count the pages he has to complete, he stops dressing himself – I have to lay everything out for him, he starts responding with grunts and the communication as a whole becomes primitive. The second is to limit the annoying things – I will stop bothering him about anything, I will stop talking to him during the game and then eventually as a general rule, I will wake up with him, make the coffee, count the pages, will even stop kissing his neck while he works at home. I will just be light and free, just like the day we met. I will be lonely. I will leave. He will leave.
So what do I want, where do we go from here? That is the point when one turns and welcomes The Otherness into one’s life. It creeps up on me like a cold shadow and settles in. It becomes a habit. It wakes up my imagination and builds me up, tears me down and I go back for more, always for more. It’s the one that calls you “Beautiful”. He is the one that writes me every day, all day long, non stop. I can’t sleep without his word, I can’t have a coffee without his words, I can’t lay in my bed without his words. He is there just behind the screen, reading, writing, feeling, thinking, smiling on my “lightness”, calling me “Beautiful”, mesmerizing me and lifting me up. He is not on the red couch, he can’t disappoint me. He doesn’t hold me, he is all mine, because I made him up, the way I wanted him to be. And then he is gone. Somehow he managed to prove me wrong. This tale, this road was rocky, it hurt and it burned more that before. “It was just a screen”, I say to myself, and yet it was real. The words are still there, they haunt me and I seek explanation for what was said and done, and most of all for what wasn’t.
The otherness is the one that doesn’t want you. He sits on the red couch, but only in the dark, only for a while. He leaves every day, and I feel only my loss, not his. There are no words, no memories. Nothing stays behind on the threshold when he is gone. And I don’t know how it happens. I see him on the daylight very far away, very fictional, and I’m numb. The otherness got what it wanted it settled my spirit and fed for a long time on it. I let it. Its fine I’m ok. It says that way for a long time. Nothing stirs me up, nothing bothers me. Only now I hate words. They no longer say the truth, none of them. They don’t even know the truth of it all. Somewhere along then I left the screen behind, I started resenting it. It lies. It shines a light on my emotion, reflects my eyes while I pour down words it does not hold, they reach nothing. The words just fall down, build a reality that trips me up, constantly and without mercy. I avoid them at all costs, because the Otherness knocks on my door, slamming its fists down on me.
I go out to escape these words that did not blow away the clouds. They failed so miserably that the world seems colorless and shallow, and irrelevant. It’s filled with cheap thrills and Margarita Chums. They don’t write, they don’t even speak. They caress my ego, sometimes they even hurt it a little, but you know – it comes with the territory. I forget them with ease, and let them sail away - not even memories. May be I gotta fight, but… why? Who cares? No. I leave.
And then the lesson is repeated until it’s learned. I find words, they are easy, they make the Otherness almost unknown. May be for this one last time I can believe, they may be truly light, truly airborne and forget the old ones, just leave them behind, even though I already said them. They speak of other worlds, of other lands of other habits. They are not this intense these ones, they emote less. They don’t spin me upside down, don’t kill my fire, don’t frost me. They are easy, just like me. They come and go, no strings attached. The picture of the red couch is not even drawn yet. And yet I hate them. The screen shines just as well, and it’s far and it’s fiction and it reeks of lies and silence. And then, one cold winter’s night…
No, I don’t follow their voice down to the river, I meet them under the city lights with all the lightness and all the easy breezy I can be. Almost a covergirl. The conversation is short and sweet and the evening takes me down a road I did not anticipate. It’s not very exciting on it’s own, but see… the words are now a hand, and that hands holds mine. Why? Because I typed the words? Because I’m light and it’s easy? Because the loneliness is too much? Because the Otherness is no longer enough? What does he want? What do I want form him? Why answer, why ask? And while I’m asking… he’s gone, back behind the screen. It shines. The words fail, they are not enough. Again.
May be the screen will shine somewhere else, and may be that otherness will settle there too, then I will be redeemed, avenged, caressed and cherished. The red couch will be left empty and I will be safe. If not, I will just keep on staring into the light waiting for it to become true and in the meantime just reaching for the cheap thrills, delicious and just as other and lonely. He will call, I will call it could be empty for a long time and then “someone is gonna get a hurt, reaaal bad”.
I’m free.
Tuesday, April 12, 2011
Добрата (The desperate one), Лошият (The ambitious one) и Тъпото Копеле
-Ха! Няма шанс. Слънцето все още не е изгряло от този ъгъл, приятелю.
-Тои е един добър, слънчев човек с голямо сърце и широко скроена душа.
-Ъ?
Ехидна усмивчица се разля по лицето на Лошия. Беше взел решение. Нищо не събуждаше амбицията му така както невежеството. Другите бяха невежи, вярно е. Всички. Изключения не беше срещал. За невежеството трябваше да бъде въведена цена. Бийп, и баркодът щраква на място – глупакът си заплаща глупостта, а Лошият се усмивха доволен, че на света има справедливост. Ами Наглите? Тяхното беше още по-зле. Нямаше ни един нагъл негодник, който да не е прост. За тях нямаше нужда от баркод - и пушката щеше да бийп-не точно толкова успешно. Стъпките му утихваха насред кафявата трева в мърлявия квартал, в който живееше. Е, какво пък?! Голяма работа. Вжно беше, че днес амбициата му бошуваше и планът се зараждеше дълбоко в студента му душа. Нямаше спомен за последния път, в който беше „омеквал“. Поредният Нагъл Тъпак трябваше да си плати. Най-добрата разплата винаги идва бавно, постепенно и с много сладост. Промъква се тихо зад гърба на нищо неподозиращия нещастник, който си беше позволил да го направи на маймуна, и се забиваше в ярешки глупавата душица, за да извлече от нея най-съкровените спомени, най-нежните мигове на щастие, и да ги разкриви в изродени предстви за света. Трябваше да остави следа. Някога го бяха похвалили, при това не кой да е, че притежава умението да прави именно това с душите, през които минава.
Топлина се разливаше в душата му докато се опитвеше да подреди събитията в главата си. Мислеше си Малката Кокетка, че може да стъпи на негова територия?! Горката... Не, нямаше да се занимава с недодялани аматьори, тя не му беше достатъчно важна. Ще има време и нейните сълзи да се отмиват от кирливата дъждовна вода на сивия град. Малката подробност беше, че той нямаше да е там, за да види този сладникав, трагичен и така забавен момент. В Лошия нямаше черти на изкупление. Той не диреше одобрение или признанеие. За него топлината идваше от огъня на амбицията. Имаше цел, имаше си етикет и той трябваше да се спазва. Никой не му казваше „Не.“, никой не смееше да се върне назад от думата си пред него. Това беше недопустимо.
Тя гледаше в кадифено кафевите очи пред себе си. Опитваше се да спре лицето си от поруменяване. Моментът не беше подходящ. Имаше толкова много неща, които й липсваха – уханието, топлината, усмивката, веселите спомени от детсвото, училищните истории. Тези неща се връщаха пред очите й всеки ден. Той преминаваше покрай нея и тя усещаше как по гръбнака й полазват тръпки. Беше борба да запази тайната си. Беше й трудно да не се наведе и леко да положи устни на малката, почти скритта в коста, бемчица зад ухото му. Чакаше го. Виждаше всички онези малки детайли, които я караха да си мисли, че някой ден, топлината в тези очи ще гори за нея. Мечтаеше за мига, в който ще чуе гласа му от другата страна на жицата и той ще й каже, че му липсва. Добрата не беше наивна. Не си въобразяваше, че един ден цалата болка от предишните рани ще изчезне и ще се потопи в сладострастието на новата си любов без багаж и без корени. Не, тя не очакваше от него да бъде нежен, мил и да изтрива сълзите от очите й. Тя искаше да е до него когато го сънува, искаше да се събужда загърната като пашкул в прегръдката му. Искаше да получи от него топлина, не съчувствие. Мечтаеше той да целува ръката й. Все „подробности“, но за нея те бяха онази, незнайно къде изгубена частица, към която се стремеше от години. Много „Той“ бяха преминали през сърцето й, някой повече, други по-малко, но никой не бе успял да й върне първоначалното спокойствие и увереност, че „Себе си“ не е злобно чудовище, което изяжда мечтите и потапя надеждата в разочарование. Искаше той да излекува предишните рани, да ги отрови, да ги прогони от спомените й. Вървеше из ветровитата сутрин с трескави стъпки, бързаше. Беше недоспала, беше уморена и тъжна. Беше по-сама от всякога, а погледът й го търсеше с нетърпение.
Стоеше пред огледалото. Усмивката му блестеше. „You have all the weapons you need. Now fight!”. Да... Имаше всички оръжия. Най коварните ножове бяха скрити в студените му ръце. В черните му очи блестеше странен огън. Времето за разплата беше дошло. Беше облечен в лъскавата като змия кожа, която го караше да се чувства още по-силен. Даваше си ясна сметка, че нямаше каквода го спре. Малката Кокетка щеше да направи работата му още по-лесна. Никой Нагъл Тъпак не обича да бъде обект на прекалено много внимание. Те всички търсят усамотението на алибито. Не. Лошият не можеше да прости подбна безгръбначност. Инстиктите му засвистяха. Той прекрачи прага на светлата стая и мракът на коридора обгърна бялото му мраморно лице.
Наблюдаваше Наглия Тъпак от разстояние, преценяваше го. Знаеше, че в един момент, ще трябва да го изправи пред нащастните му, евтини лъжи. Щеше да повдигне това бреме от раменете му, от него се искаше само да умре. Малката Кокетка го гледаше с медените си очички, почти просълзена, молеше го да я докосва, да й шепти глупости в ушенцето. Гледката беше евтино развратна. И двамата се къпеха в невежеството си. Колко интересно щеше да завърши тази благозвучна нощ. И двамата нямаха сили да понесат тежестта на собствените си блудкави животчета. Лощият пристъпи в светлината на прожекторите. Наглият Тъпак беше предизвикан.
А, какво ако не й обърнеше внимание тази нощ. Какво, ако не й позволеше да се доближи, да опита, да го докосне. Какво ако беше с друга? Как щеше да го понесе. Мислеше.... „Oh at least you could try. Let me just be closer, for this one last time. Let me fall into your arms. It could be alright, just don't let it grow any colder, for this one last time, let me close to your heart.” Умоляваше и себе си и него. Той сякаш грееше. Беше изцяло в елемента си. Миришеше прекрасно – на стари спомени и нови приключения. Беше й трудно да откъсне погледа си от него. Беше кралят на бала. Всички бяха около него и той беше с всички. Въртяха се като подгонени цветя, грейнали, молещи, копнеещи за неговото внимание. Прожекторите се отразяваха в кафевите му очи. Музиката го носеше на крилете си. Толкова беше хубаво когато момчето се усмихнеше. Може би само щеше да пее за това някой ден, а може би, само може би, той щеше да й даде онази топлина, за която копнееше и щеше да я допусне до себе си. Добрата беше боязлива насред тази весела и, някак, развратна атмосфера на щастие, музика и освободени души. Тук нямаше правила, нямаше грешно и правилно. Тук всичко беше възможно. А, имаше толкова много тъмни ъгли, които я ужасяваха. Тя стоеше насред най-ярката светлина, следвайки порива на телата около себе си, надявайки се, че той ще я отведе от тук час по-скоро. Погледът му се спря на нея и ръцете му обвиха кръста й в ритъма на танца.
Амбицията му ликуваше. „Да. Точно така, мойто момче, ела, ела по-близо. Тук те чакат само удовоствия. Аз държа ключа. Ела си го вземи.“. Наглият Тъпак следваше инструкции като по учебник. Беше ловък, нищо не му обягваше, само дето мразеше да мисли. Е, поне не беше трудно някой с повече хъс да го прави вместо него. Лошият си играеше. Наслаждаваше са гледката. Някакви малки „каки“ припкаха около него все едно беше кой знае какво. Лошият ги съжаляваше. Познаваше Наглия Тъпак от доста време, познаваше го от близо, знаеше къде са му тънките страни. Сега беше въпрос на майсторлък да накара бавния му мозък да погледне в мрака на залата и да се присъедини към него за едно горчиво питие. Не отне много време. Наглият Тъпак се измори и се оттегли в мрака, в компанията на Лошия.
Ох, колко е вълшебно. О, колко е нежен и внимателен и как шепне в ухото й. Отблъсна всички цветя, захвърли ги. Някой страдаха. И тя можеше да страда така, но той избра нея. Прекоси окена от протегнати ръце, за да се пре в наи-ярката светлина на нея. Беше щастлива, ликуваше. Всякакъв страх беше изчезнал от сърцето й. Всякакви съмнения се размиха насред кадифените му кафеви очи. Сега крачеха заедно под звездите и знаеше, че ще я целуне за „Лека нощ.“. Жадуваше този момент, но й го ненавиждаше. Не беше готова да го загуби отново насред сивото ежедневие. Трябваше да го задържи. Мислеше тряскаво какво да направи, за да го накара да остане с нея и под ярките лъчи на слънцето. Добрата стискаше ръката му и вървеше към края на нощта.
Тихите стъпки отекваха в светлия коридор. Вратата на номер 13 се отвори. Тъпото Копеле прекрачи прага.
HIM – Sigilium Diaboli / HIM – The 9th Circle / Anouk – Mood Indigo
-Тои е един добър, слънчев човек с голямо сърце и широко скроена душа.
-Ъ?
Ехидна усмивчица се разля по лицето на Лошия. Беше взел решение. Нищо не събуждаше амбицията му така както невежеството. Другите бяха невежи, вярно е. Всички. Изключения не беше срещал. За невежеството трябваше да бъде въведена цена. Бийп, и баркодът щраква на място – глупакът си заплаща глупостта, а Лошият се усмивха доволен, че на света има справедливост. Ами Наглите? Тяхното беше още по-зле. Нямаше ни един нагъл негодник, който да не е прост. За тях нямаше нужда от баркод - и пушката щеше да бийп-не точно толкова успешно. Стъпките му утихваха насред кафявата трева в мърлявия квартал, в който живееше. Е, какво пък?! Голяма работа. Вжно беше, че днес амбициата му бошуваше и планът се зараждеше дълбоко в студента му душа. Нямаше спомен за последния път, в който беше „омеквал“. Поредният Нагъл Тъпак трябваше да си плати. Най-добрата разплата винаги идва бавно, постепенно и с много сладост. Промъква се тихо зад гърба на нищо неподозиращия нещастник, който си беше позволил да го направи на маймуна, и се забиваше в ярешки глупавата душица, за да извлече от нея най-съкровените спомени, най-нежните мигове на щастие, и да ги разкриви в изродени предстви за света. Трябваше да остави следа. Някога го бяха похвалили, при това не кой да е, че притежава умението да прави именно това с душите, през които минава.
Топлина се разливаше в душата му докато се опитвеше да подреди събитията в главата си. Мислеше си Малката Кокетка, че може да стъпи на негова територия?! Горката... Не, нямаше да се занимава с недодялани аматьори, тя не му беше достатъчно важна. Ще има време и нейните сълзи да се отмиват от кирливата дъждовна вода на сивия град. Малката подробност беше, че той нямаше да е там, за да види този сладникав, трагичен и така забавен момент. В Лошия нямаше черти на изкупление. Той не диреше одобрение или признанеие. За него топлината идваше от огъня на амбицията. Имаше цел, имаше си етикет и той трябваше да се спазва. Никой не му казваше „Не.“, никой не смееше да се върне назад от думата си пред него. Това беше недопустимо.
Тя гледаше в кадифено кафевите очи пред себе си. Опитваше се да спре лицето си от поруменяване. Моментът не беше подходящ. Имаше толкова много неща, които й липсваха – уханието, топлината, усмивката, веселите спомени от детсвото, училищните истории. Тези неща се връщаха пред очите й всеки ден. Той преминаваше покрай нея и тя усещаше как по гръбнака й полазват тръпки. Беше борба да запази тайната си. Беше й трудно да не се наведе и леко да положи устни на малката, почти скритта в коста, бемчица зад ухото му. Чакаше го. Виждаше всички онези малки детайли, които я караха да си мисли, че някой ден, топлината в тези очи ще гори за нея. Мечтаеше за мига, в който ще чуе гласа му от другата страна на жицата и той ще й каже, че му липсва. Добрата не беше наивна. Не си въобразяваше, че един ден цалата болка от предишните рани ще изчезне и ще се потопи в сладострастието на новата си любов без багаж и без корени. Не, тя не очакваше от него да бъде нежен, мил и да изтрива сълзите от очите й. Тя искаше да е до него когато го сънува, искаше да се събужда загърната като пашкул в прегръдката му. Искаше да получи от него топлина, не съчувствие. Мечтаеше той да целува ръката й. Все „подробности“, но за нея те бяха онази, незнайно къде изгубена частица, към която се стремеше от години. Много „Той“ бяха преминали през сърцето й, някой повече, други по-малко, но никой не бе успял да й върне първоначалното спокойствие и увереност, че „Себе си“ не е злобно чудовище, което изяжда мечтите и потапя надеждата в разочарование. Искаше той да излекува предишните рани, да ги отрови, да ги прогони от спомените й. Вървеше из ветровитата сутрин с трескави стъпки, бързаше. Беше недоспала, беше уморена и тъжна. Беше по-сама от всякога, а погледът й го търсеше с нетърпение.
Стоеше пред огледалото. Усмивката му блестеше. „You have all the weapons you need. Now fight!”. Да... Имаше всички оръжия. Най коварните ножове бяха скрити в студените му ръце. В черните му очи блестеше странен огън. Времето за разплата беше дошло. Беше облечен в лъскавата като змия кожа, която го караше да се чувства още по-силен. Даваше си ясна сметка, че нямаше каквода го спре. Малката Кокетка щеше да направи работата му още по-лесна. Никой Нагъл Тъпак не обича да бъде обект на прекалено много внимание. Те всички търсят усамотението на алибито. Не. Лошият не можеше да прости подбна безгръбначност. Инстиктите му засвистяха. Той прекрачи прага на светлата стая и мракът на коридора обгърна бялото му мраморно лице.
Наблюдаваше Наглия Тъпак от разстояние, преценяваше го. Знаеше, че в един момент, ще трябва да го изправи пред нащастните му, евтини лъжи. Щеше да повдигне това бреме от раменете му, от него се искаше само да умре. Малката Кокетка го гледаше с медените си очички, почти просълзена, молеше го да я докосва, да й шепти глупости в ушенцето. Гледката беше евтино развратна. И двамата се къпеха в невежеството си. Колко интересно щеше да завърши тази благозвучна нощ. И двамата нямаха сили да понесат тежестта на собствените си блудкави животчета. Лощият пристъпи в светлината на прожекторите. Наглият Тъпак беше предизвикан.
А, какво ако не й обърнеше внимание тази нощ. Какво, ако не й позволеше да се доближи, да опита, да го докосне. Какво ако беше с друга? Как щеше да го понесе. Мислеше.... „Oh at least you could try. Let me just be closer, for this one last time. Let me fall into your arms. It could be alright, just don't let it grow any colder, for this one last time, let me close to your heart.” Умоляваше и себе си и него. Той сякаш грееше. Беше изцяло в елемента си. Миришеше прекрасно – на стари спомени и нови приключения. Беше й трудно да откъсне погледа си от него. Беше кралят на бала. Всички бяха около него и той беше с всички. Въртяха се като подгонени цветя, грейнали, молещи, копнеещи за неговото внимание. Прожекторите се отразяваха в кафевите му очи. Музиката го носеше на крилете си. Толкова беше хубаво когато момчето се усмихнеше. Може би само щеше да пее за това някой ден, а може би, само може би, той щеше да й даде онази топлина, за която копнееше и щеше да я допусне до себе си. Добрата беше боязлива насред тази весела и, някак, развратна атмосфера на щастие, музика и освободени души. Тук нямаше правила, нямаше грешно и правилно. Тук всичко беше възможно. А, имаше толкова много тъмни ъгли, които я ужасяваха. Тя стоеше насред най-ярката светлина, следвайки порива на телата около себе си, надявайки се, че той ще я отведе от тук час по-скоро. Погледът му се спря на нея и ръцете му обвиха кръста й в ритъма на танца.
Амбицията му ликуваше. „Да. Точно така, мойто момче, ела, ела по-близо. Тук те чакат само удовоствия. Аз държа ключа. Ела си го вземи.“. Наглият Тъпак следваше инструкции като по учебник. Беше ловък, нищо не му обягваше, само дето мразеше да мисли. Е, поне не беше трудно някой с повече хъс да го прави вместо него. Лошият си играеше. Наслаждаваше са гледката. Някакви малки „каки“ припкаха около него все едно беше кой знае какво. Лошият ги съжаляваше. Познаваше Наглия Тъпак от доста време, познаваше го от близо, знаеше къде са му тънките страни. Сега беше въпрос на майсторлък да накара бавния му мозък да погледне в мрака на залата и да се присъедини към него за едно горчиво питие. Не отне много време. Наглият Тъпак се измори и се оттегли в мрака, в компанията на Лошия.
Ох, колко е вълшебно. О, колко е нежен и внимателен и как шепне в ухото й. Отблъсна всички цветя, захвърли ги. Някой страдаха. И тя можеше да страда така, но той избра нея. Прекоси окена от протегнати ръце, за да се пре в наи-ярката светлина на нея. Беше щастлива, ликуваше. Всякакъв страх беше изчезнал от сърцето й. Всякакви съмнения се размиха насред кадифените му кафеви очи. Сега крачеха заедно под звездите и знаеше, че ще я целуне за „Лека нощ.“. Жадуваше този момент, но й го ненавиждаше. Не беше готова да го загуби отново насред сивото ежедневие. Трябваше да го задържи. Мислеше тряскаво какво да направи, за да го накара да остане с нея и под ярките лъчи на слънцето. Добрата стискаше ръката му и вървеше към края на нощта.
Тихите стъпки отекваха в светлия коридор. Вратата на номер 13 се отвори. Тъпото Копеле прекрачи прага.
HIM – Sigilium Diaboli / HIM – The 9th Circle / Anouk – Mood Indigo
Wednesday, March 30, 2011
Shit happens
There we go again. No issues, no trembles, no nothing. And so it is. So, where do the sleepless nights come from. Why do I merge you two together and see you as one? Why do I wake up at 5 in the morning and stumble upon the reality once agan? Why do I fall every single morning? Lot's of "whys", no answers. I don't know if I want to just to want you, or it' s not even you that I want.
It's lonely here.
It's lonely here.
Monday, November 8, 2010
Iskam
Iskam da si gotvim. Iskam da si napravim purjoli s topeno sirene, gubi v smetana, kartofeno pjure s maslo, salata ot domati i mocarela, za desert tokvenik ili qbulkov shtrudel s kanela i stafidi. Dokato si gotvim da se celuvame i da se dokosvame, da si davame razni neshta v ustata, bez da burzame. Posle da sednem da se nahranim da se smeem, da izpiem edna butilka vino. Da izmiem chiniite zaedno, da se pruskame s voda i sapun, da se puhnem pod dusha, da se galim i celuvame da pravim seks, da izpiem oshte edna butilka vino, da pravim oshte sex, i da izlezm v 4 sutrinta po ulicite na Varna, da sednem na brega na moreto, da si napravim snimki pod ulichnite lampi. Posle da se priberem i pak da pravim sex, da zaspim sladko, da se subydish predi me i da donesesh kroasani, koito da izpiem s mlqko s kako v legloto, posle pak da se izkypem, da izlezem da se razhodim po knijarnici, da si napravim oshte snimki. Iskam kato dojde vreme da se razdelqme s malko tuga, no i s neturpenie da se vidim suvsem skoro pak. Da sme usmihnati 2 sedmici, zaradi hubaviq si weekend zaedno. Iskam da jiveem s jajda.
Monday, February 1, 2010
Титаните
“Here we are
Right back where we began
Waiting for sweet love
With open arms
Here we are
Just like before
Waiting for the warmth
Of that tender storm “
Right back where we began
Waiting for sweet love
With open arms
Here we are
Just like before
Waiting for the warmth
Of that tender storm “
Дугият беше търпелив. Преследваше стъпките ми, сякаш беше вяжно за него да не е сам. Не го разбиах, аз винаги бях сам. Огледах се. Трудно ми беше. Оглеждах се сред сумрака на въображението, стараейки се да създам следващия персонаж. Мислех за къщи, черешови цветове, дълбоки снегове, за Амбър и нейния хабитат. Сигурен бях, че героите ми са му интересни, само незнаех защо. Та, той имаше толкова много от своите! Не му ли стигаха? Исках да се спра и да си поговоря с него. Без преструвки, просто две съзнания в Мрака. Проблемът беше, че нямах глас. Буквите бяха бавни, а картините на съзнанието ми ясни само за мен. Силата на това осъзнаване ме притисна, сякаш всички светове бяха на плещита ми. Думите раняваха. Мълчанието убиваше. Кое да избера? Търсех ли удобрение у него? Исках ли милувка, макар и под формата на мила дума? Побърквах ли се, ии просто бях самотен?
Винаги съм имал въпроси, повече отколкото Мракът би могъл да поеме. Исках да изтрия себе си и да оставя само персонажите. Те бяха част от мен. Не желаех отговорността да бъда себе си. Ако някой имаше интерес да събере пъзела – щеше. Познавах се, бях приел същността си без колебание. Бях несигурен, нежен, любящ, злобен, жесток, дълбокомислен и повърхностен, смеех се и плачех от сърце, давех се в усещанията си, не плувах сред тях. Винаги съм бил удавник и рядко виждах сламки, за които да се хвана. Обикновено имах нужда да сътворя Титан с буквите си, за да изплувам на брега. Понякога Титаните се сблъскаваха и ми харесваше да си мисля, че добрият е на моя страна и е победил. След всяко удавяне имах нужда да бъда отмъстен. Титаните правеха и това.
Тук нямаше Титани. Тук бяхме само двамата с Другия, онзи който рисуваше. Системата му беше по-добра от моята, несъмнено. Беше по-бърза и по-конкретна. Аз не изпипвах песонажите и световете си. Те бяха продукт на емоциите, в които се давех и това ги правеше сиви. Не бяха черни или бели. Бяха сиви и несавършени – удавници като маен. Не познаваха доброто и злото, просто съществуваха. Другият стана и си тръгна. Бях сам. Мъчно ми беше... отново.
Исках да погледна наоколо да видя какво крие мрака, но нямаше връщане назад. Бях си причинил твърде много. Вървях из сумрачните градини на въображението си, прекосявах реки дълбоки и тъмни като нощта, търсех причините защо минава времето, къде отива. С всяка следваща стъпка се познавах все по-малко и по-малко. Проклинах се и разрушавах обетите, които бях дал пред себе си. Молех се за прошка, незнаех на кого. Загубих се сред самотата и Мрака. Търсех пътя си обратно, към щаститето на въображението, но пъят сякаш се виеше безкраен като змия и ме водеше до Ада и обратно с всяка крачка. Продължавах, нямаше да се откажа. Бях сам и намаше как да умра. Не бях готов, не бях щастлив. Сред всичките си персонажи аз пак бях като сред чужди, незнаех къде е мястото ми, търсех го в себе си.
Ярка светлина ме заслепи и си помислих, че съм го открил. Прикрих очите си с ръка. Не виждах нищо, заслепен от мислите си. Очите ми изгаряха. Сенките бяха напълно прогонени. Пред мен започна да се появява червено петно. Беше голямо и топло. Поразяваше ме аурата му на веселост. Съмняваше ме. Червеното доби по-ясни очертания. Някъде в далечината изсвири влак. Погледнах зад гърба си – Мрак. Опитах се да откъсна очи от светлината и червеното, но не можех. Започваха да си отиват. Не исках да ги пусна, преди да съм ги опознал. Какво беше това?
Нечие друго съзнание, насред Мрака? Нима беше възможно да е толкова ярко? Мракът настъпваше, протегнах ръце напред и го докоснах. Живите сини очи се впиха в мен, сякаш ме укоряваха, че съм избил сладката хапка от ръцете му, точно преди да докосне устните. Усмихнах се. Аз бях сам. Никой нямаше право на вкусни хапки без мен. Обикнах тези очи. Те познаваха и бялото и черното и избираха да живеят посредата. Незнаех дали ще останат с мен до края. Исках да знам. Исках този спомен в аванс. Исках да ги запозная с персонажите си и с Титаните. Те щяха да се борят срещу течението заедно с мен, а може би това беше прекалено много. Може би съществуването на тези очи беше красиво, точно защото беше лишено то моята сива натура. Не исках да ги цапам. Пазех сивотата за себе си. Тя беше там, за да създава персонажи и фантазии, не да цапа абстрактната реалност, която ме заобикаляше.
Огледах се. Светлината беше напълно изчезнала. Очите бяха там, но усещах и друго присъствие. Колко бяхме? Възможно ли беше да има и още? Защо продължавах да чувствам тази гузна боязън? Плахото ми дихание изпускаше бяла мъгла в ледения Мрак. Дали ще дойдат с мен в моята смърт. Ще запазя ли спомена за тях, или ще бъдат просто страница от дневник, на който ще се смея някой ден. Новото присъствие не беше толкова близо до мен, не го чувствах мило и незаменимо, както сините очи, но ме изпълваше с Вятър. Някакъв странен вид надежда. Лекота, за която не се чувствах виновен. Това ме плашеше. Знаех, че надеждата е демон. Знаех, че усмивката сега и мечтата утре, ще бъдат жестоко заплатени в бъдеще. Исках ветрило. Исках да отвея спокойствието. Исках да бръкна надълбоко и да се докосна до емоция, която ми е позната. Все още не можех. Това присъствие беше само букви. И то като мен редеше буква след буква. Те добиваха душа, опасно беше. Казваха да ми почакам малко на езици, които не разбирах, и аз чаках. Бяха само букви. Не трябваше да забравям. Съзнанието зад тях е далеч, не ме е докосвало, това са само букви. Измислени фрагменти от личност, също като мен. Фрагменти... Колко бяхме фрагментирани, всички ние? Можехме ли някога да бъдем цели, савършени?
Докато мислех и се опитвах да се затворя в световете и героите си, Вятърът доведе и Смеха. Смехът не спираше сред Мрака. Полепваше по всичко, до което се докоснеше. Агресивен и завладяващ. Нотите звучаха в ушите ми. Ноти и гласове, които не бях чувал преди. Моите ноти и гласове ме бяха уморили и Смехът ми подари своите в Мрака. Усмихна ме. Зарази ме и изпитах удоволствие от откровеността му. Всички тук бяхме философи, всички бяхме особени, Съзнания насред мрака. Той твърдеше, че е улично псе. Харесвах го. Миришеше на приключения. Виждах буквите му, исках да чуя гласа му.
Докато мислех и се опитвах да се затворя в световете и героите си, Вятърът доведе и Смеха. Смехът не спираше сред Мрака. Полепваше по всичко, до което се докоснеше. Агресивен и завладяващ. Нотите звучаха в ушите ми. Ноти и гласове, които не бях чувал преди. Моите ноти и гласове ме бяха уморили и Смехът ми подари своите в Мрака. Усмихна ме. Зарази ме и изпитах удоволствие от откровеността му. Всички тук бяхме философи, всички бяхме особени, Съзнания насред мрака. Той твърдеше, че е улично псе. Харесвах го. Миришеше на приключения. Виждах буквите му, исках да чуя гласа му.
Исках да чуя всички техни гласове. Исках да чуя собствения си глас, по дяволите! Нямах глас, имах букви и щях да вложа цялата си душа в тях, каквато и да бше тя. Усещах кръвта си, имаше вкус на вино, на живот. Оставих я да тече. В съзнанието си виждах образите на тези съзнания сред Мрака. Виждах Сините очи, Виждах вятаъра и Смеха. Виждах ги как ме карат да се смея. Чувах вълните на морето, усещах снежния студ по ръцете си. Смеех се...
Subscribe to:
Posts (Atom)